Преди да родя си мислех как всичко ще правя както трябва за бебето ми. Ще готвя всичко, при това с органични продукти. За нищо на света няма да му давам дори да зърне екран. Ще кърмя поне 1 година. Естествено след като се сблъсках с реалността се оказа, че ще бъда практичният човек, който винаги съм била, а не съвършената машина за гледане на бебета, която си представях. И докато повечето идеализирани цели се смалиха има едно нещо, което ще правя колкото се може повече – кърменето.
Кърменето е единственият ми съюзник. На него винаги мога да разчитам. Докато мъж, баби и роднини от всякакъв харектер я са там я не са, кърменето е там във всичките ми най-лоши моменти.
Наскоро летяхме до Сан Франциско и обратно. Пътят включва няколко полета, един от които 9-10 часа. Мислех си че няма начин бебе да не плаче продължително в самолет. Еми, кърмените бебета са доста спокойни. Вярно кърмих на половин час. Но изборът бебето ми да плаче или да кърмя често не е никакъв избор.
След като се прибрахме обратно в София имах джет лаг. Мъжът ми се оправи за 1 ден, бебето за 2, аз за седмица. Една седмица тялото ми настояваше, че е тъмна нощ между 9 и 11 сутринта. И докато съм свикнала с недоспиването, това беше съвсем различна история. Всички хормони в тялото ми казваха на органите да не работят. Няма мозък, няма очи, няма крайници. Мъжът ми 2 седмици не си беше бил в България и имаше срещи от 9 до 9. Родата иска да спи и не желаеше да дойде да ми помага преди 11. Но единственият ми съюзник беше до мен. Бебето е гладно – кърмя. Бебето е нещастно – кърмя. Бебето иска близост – кърмя. На бебето му се спи – приспивам с кърмене. От толкова кърмене бебето наддаде колкото не беше наддавало от първите 3 месеца на живота му (става дума за 9-месечно бебе, което си хапваше човешка храна от 4 месеца вече).
По принцип имам други методи за всички тези неща – мога да храня, успокоявам, приспивам без кърма и го правя. Но това изисква усилия. А когато си болен, смъртно уморен, контузен не можеш да полагаш същите усилия както иначе. А понеже в съвременният свят не си гледаме децата с помощта на цялата рода на една ръка разстояние имаме нужда от съюзник. За мен този съюзник е кърменето.
На пръв поглед докато спорът за кърменето се случваше някъде покрай мен си мислех, че даването на адаптирано мляко е по-практично. Така можеш да го дадеш на произволен човек да го гледа. Но и да кърмиш пак може да го дадеш на произволен човек да му дава адаптирано мляко – това не се променя. Когато бебето има хрема и се буди през час нощем какво предпочиташ – да си отвориш половин око и да му метнеш гърда или да се чудиш как да го успокояваш.
Да, бебето преминава през фази, в които иска повече близост и го изразява чрез желание за кърмене. В тези моменти на всяка майка ѝ се приисква да спре с това ежеминутно кърмене. Но алтернативата не е идеална. Алтернативата е нещастно бебе, което не знаеш как да успокоиш и всички ти казват, че има нужда от майка си и не ти помагат.
Тука ми се щеше да завърша с някакво идеализирано заключение. Бла-бла близост. Бла-бла самостоятелност. Бла-бла подкрепа. Ама аз не съм такъв човек. Мислех, че ще бъда преди да родя. Сега съм практична.