През първите месеци от раждането на сина ми с мъжа ми си имахме система. Аз откривам какво успокоява и приспива младежа, предавам знанието и така и двамата можем да се грижим еднакво за него. Но след като стана на 6 месеца нещо се промени. Техниките, които работеха при мен, не работеха при него. Изведнъж младежа започна да показва много ясни предпочитания кой иска да се грижи за него – майка му. Появиха се и други промени. Доста положителни – бебето стана малко човече, почна да бъде възможно да се играят игри с него. Но някои отрицателни – преди това ходех до тоалетна под звуците на играчката, която му пусках, а след това под звуците на рев. Отворих си книжките за грижа за бебето и в немалка част от тях се посочваше, че ако ще се праща бебето на ясла е най-лесно това да се случи преди да е станало на 6 месеца (очевидно става дума за небългарски автори). В wonder weeks се обяснява, че по това време бебетата почват да разбират отношения и разстояния между неща и хора. Разбират че мама може да се отдалечи безкрайно от тях и те няма да могат да я настигнат – появява се страх от раздяла. Почват също така да имат различно отношение към различните хора в живота им.

Страхът от раздялата не се преодолява чрез повече раздяла. Преодолява се, с повече близост. Преодолява се чрез създаване на увереност, че мама няма да си тръгне докато не внимаваш. Съответно всеки път като мама излиза от стаята трябва да казва “чао”. Лека полека да се даде възможност на бебето да се отдели само от мама. И най вече е нужно време. Процесът не е линеен и не знам точно кога приключва. По книжките пише, че е най-тежък към година и 3 месеца, година и половина. Докато трае изглежда, че изчезва на някакви моменти, за да се върне при следващият скок в развитието, боледуване или растеж на зъби. А моето решение за ходене до тоалетна без сълзи беше да приема ситуацията каквато е и да сложа шезлонга в тоалетната.

Също така в момента съм единственият човек, който може да го приспива. Това никак не ми харесва и единственото устойчиво решение, което мога да измисля е да го науча да заспива сам. Всичките ми останали опити да го оставя на баща му са действали само понякога – докато дойде следващият скок в развитието, следващото боледуване, следващият зъб.

Може би ако бяхме положили усилия на 5 месеца и половина с баща му да станем равнопоставени гледачи нямаше да съм единствената, която може да го приспива. Не че имаше как да стане. И не че беше възможно да продължи след 6-ти месец тази теоретична равнопоставеност.

Преди да родя си представях, че не искам да съм от “онези” обсебващи майки. Само че, когато съм единственият човек, който въобще е възможно да го гледа няма как да избегна обсебването. И всъщност не знам как да се внимава с 6-ти месец. Просто знайте какво ви предстои. Управлението на очакванията ни все пак прави живота по-лесен.